Войни до края на Х в. След сражението при Траянови врата и България, и Византия са заети с уреждане на своите вътрешни работи и стабилизиране на властта. Василий II трябва да се справи с вътрешните размирици и външните нападения на руси и араби. Самуил е изправен пред тежка дилема – отечеството или брат му Арон. Със завидна строгост и безкомпромисност той решава въпроса в полза на народа. За тайни връзки с Византия и измяна към родината на 14 юни 987 г. наказва брат си и семейството му със смърт. Пощаден е само синът на Арон – Иван Владислав.

Като се възползва от заетостта на Василий II, през следващите няколко години Самуил предприема настъпление на широк фронт. Действията на българските войски се водят в две направления. Главният удар е насочен към пристанището на адриатическото крайбрежие Драч, а другият – към Солун. Драч е овладян през 989 г., с което Самуил лишава византийския флот от удобна база и едновременно си осигурява тила. На солунското направление войските на Самуил през същата година овладяват силната крепост Верея и се насочват към Сервия, която е изградена на естествено силна и трудно достъпна местност,.

Опитите да се овладее Верея с щурм не дават резултат. Затова командващият войските, войводата Димитър Полемарх, прилага военна хитрост. Командирите на византийския гарнизон имат навика да излизат от крепостта и да се къпят в близката рекичка. Полемарх решава да ги плени. За целта изтегля главните си сили, като близо до крепостта оставя отряд пехота и няколко конници. Тъй като околната местност е покрита с храсти и рядка гора, Полемарх нарежда на отряда да се маскира с клони и да се приближи незабелязано до крепостта. Византийците, които не подозират нищо, слизат към рекичката. В този момент наблюдателите дават сигнал. Конниците от отряда се спускат бързо към къпещите се, а пехотата остава да охранява и наблюдава крепостните врати с готовност да отбие всеки опит на гарнизона да се притече на помощ. В схватката византийците са пленени. Войските от крепостта, за да спасят командирите си, отварят крепостните врати. По този начин е овладяна силната твърдина Сервия и пътят към Солун е открит.

В продължение на пет години военните действия се водят с променлив успех и за двете страни. През 996 г. Самуил настъпва към Солун и понеже не разполага с обсадна техника и флот, решава да изведе гарнизона извън крепостта и там да му даде сражение, като го разгроми. За целта разделя войските си на две. Главните си сили поставя в засада, а напред изпраща усилени отряди да подведат противника към мястото на засадата.

При приближаване на Самуиловите войски стратегът Григорий Таронит, който командва войските на гарнизона, изпраща отряд начело със сина си Ашот да проведе разузнаване. Ашот е майсторски увлечен към мястото на засадата. Отрядът му е разгромен, а той попада в плен. Като узнава това, баща му с главните сили се впуска срещу българите, за да спаси сина си. Византийският летописец Скилица-Кедрин пише, че Самуил успява да прегрупира войските си и в започналото сражение обкръжава и унищожава византийските войски.

Победата при Солун не е пълна. Вместо след този успех да се опита да щурмува крепостните стени, Самуил се оттегля и насочва отрядите си на юг към Тесалия.

Като научава за катастрофата при Солун, Василий II изпраща най-добрия си стратег Никифор Веста-Уран със значителни сили, като го назначава за управител на западните теми. След като пристига в Солун, енергичният византийски стратег се спуска на юг да застигне българската войска. Той прекосява Фарсалската равнина и достига река Сперхей. Тук решава да чака българите.

Самуил научава, че по петите му идва силна противникова групировка и се оттегля на север, като разполага войските си в укрепен лагер до придошлата Сперхей. Премного се доверява на реката. Като използват тъмната нощ, византийците я преминават и нанасят поражение на българските отряди. Самуил и синът му са тежко ранени и едва се спасяват.

С това поражение завършват действията между Византия и България през Х в. До края на века Самуил води войни със сърби, хървати и маджари. В резултат българската държава постига значително териториално разширение. На юг тя се простира до Янина и Лариса, на север – до Дунав и Тиса, а на запад – до Дрина и адриатическото крайбрежие.

Независимо от големината на нейната територия тя не е държава със силна централна власт. С развитието на феодалните отношения централната власт постепенно отслабва. Все повече и повече едрите феодали укрепват икономически и изявяват стремежа си към самостоятелност.

От друга страна, четвъртвековният период, изпълнен с продължителни войни, изтощава до крайност икономиката на страната и по този начин се създават обективни условия за покоряването й от Византия.