''Укрепването и разширяването на българската държава започва още при приемника на Аспарух – хан Тервел (701–718). Той полага основите на политическата стратегия – да се включат в пределите на България земите, населени със славяни, която е неотклонно следвана от пълководците след него. Водената от Тервел българска войска през 718 г. застава като стена срещу арабската експанзия на Балканите. При Цариград тя разгромява пълчищата на прочутия арабски пълководец Маслама и не позволява на арабите да се закрепят на европейския бряг. Четиринадесет години по-късно в битката при Поатие кралят на франките Карл Мартел побеждава арабите и спира нахлуването им в Европа от запад. При Тервел е сключен първият търговски договор с Византия през 716 г. Тогава е и първото териториално разширение на българската държава.

През втората половина на VIII в. в страната избухват вътрешни междуособици. Сред князете и боилите се оформят две групировки, които враждуват помежду си. В борбата за надмощие на престола се изреждат няколко ханове. Вътрешната нестабилност на страната е умело използвана от Византия. Тя съумява да създаде и свои поддръжници сред висшите слоеве, които изострят умело и гъвкаво противоречията между славянските вождове и прабългарската военна аристокрация. Наред с това се организират редица походи с единствената цел да се покори България.

Към края на VIII в. вътрешното положение на България се стабилизира. Хан Телериг (766–777) успява да надхитри византийския император Константин Копроним и да узнае кои са привържениците му в България. Не трепва коравата десница на този юначен българин. Изменниците на родината намират своята гибел. Ликвидирана е византийската агентура в България. Летописите отбелязват, че когато Константин Копроним научава за станалото, изпада в ярост.

Независимо от етническите и социалните различия в обществото, тръгнало по пътя на феодалното развитие, славяни и прабългари се оказват единни и сплотени в борбата с общия враг. Етническите различия между тях все повече и повече се заличават. Особено много за това съдейства приемането на християнството, което изиграва важна роля и за утвърждаване на феодалните отношения.

През IX в. България израства като могъща държава с обширна територия и многобройно население. Нейните граници се простират от Черно до Адриатическо море, от Тиса до Днестър и от Карпатите до Родопите. Тя е достоен съперник на другите две големи държави от този период – Византия и Немското кралство. Но в отношенията си и с едната, и с другата е приемана като варварска страна. За да се заличат съществуващите различия между славяни и прабългари и да се издигне престижът на държавата, се налага да се приеме християнството.

Мъдростта и разбирането на Борис, че е необходима единна религия, отиват още по-далеч. През IX в. етническите различия между славяни и прабългари все още съществуват. Различията в нравите, езика и обичаите не са напълно изживени. В единната религия далновидният държавник вижда мощно средство за сплотяване на славяни и прабългари. Ето защо през есента на 865 г. се пристъпва към приемането на християнството.

Значителна част от болярството обаче не разбира огромното значение на тази стъпка на Борис, отказва да промени вярата си и вдига бунт. С тях Борис се разправя жестоко. Избити са 52 боляри заедно със семействата им. Не пощадява и първородния си син Владимир, когото ослепява и хвърля в тъмница.

Приемането на християнската религия решава четири основни въпроса: укрепва и засилва централната власт; издига международното положение на страната и я поставя на равна нога с останалите християнски държави; създава условия за премахване на етническите различия между славяни и прабългари и за оформяне на българската народност – необходима предпоставка за по-сетнешно формиране на българската нация; създава възможност българският народ да усвои културното наследство от миналото, запазено предимно във византийската култура, както и да го обогати със собствени елементи.

Важно събитие през този период в нашата история е създаването на славянската писменост. Нуждата от свой писмен език се чувства още при създаването на българската държава и при установяването на отношения с другите страни. През 855 г. славянските учени Кирил и Методий изнамират славянските букви и съставят първата славянска азбука, наречена глаголица. Веднага след това пристъпват към превеждането на най-необходимите книги. Работата е твърде тежка, но благодарение на огромната си ерудиция в областта на езикознанието успяват да преведат и най-сложните мисли от гръцки и латински на славянски.

Успоредно с огромната преводаческа работа те обучават свои ученици, за да им бъдат достойни помощници в благородното дело. Трима от тях – Климент, Наум и Ангеларий, след много перипетии през 886 г. пристигат от Великоморавия в България. В течение на по-малко от едно десетилетие те пишат и превеждат църковнославянски книги.

Идването на учениците на Кирил и Методий в България решава окончателно проблема с писмения славянски език. Широко се отварят вратите за българския народ да види и почувства силата на огромното културно наследство от древността, както и да създаде собствено творчество. Очертават се реални предпоставки за българска книжнина, за да може да се каже, че при царуването на цар Симеон настъпва нейният „златен век”.