През есента на 1885 г. българите ликуват. Осъществен е народният идеал – Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Пред българската държава възникват нови задачи, свързани с нейната дипломатическа и военна защита. В резултат на обединението на България са недоволни Турция, Сърбия и Гърция, а в международен мащаб промененото статукво е ново предизвикателство пред великите сили за печелене влияние на Балканите. Започва подготовка за защита на Съединението.

Заповедта за мобилизиране на армията в Северна България се отдава още на 6 септември. Поради народния ентусиазъм тя се изпълнява бързо и с готовност за около две седмици. Липсата на мобилизационни планове и оттеглянето на руските инструктори създават известни затруднения. Армията в Княжеството достига 48 259 души, от които 13 676 са постоянни кадри, а 34 583 – запасни чинове. Мобилизирани са и 14 000 души от Народното опълчение, като доброволци постъпват около 4000 души. Или след извършената мобилизация в Северна България под знамената се намират към 66 000 бойци.

Мобилизацията в Южна България официално се обявява с прокламация на временното правителство веднага след създаването му на 6 септември. Поради стеклите се обстоятелства тя се извършва по-бързо и завършва до 15 септември. Мобилизираните войски на Южна България достигат 42 000 души. Общо числеността на Действащата армия възлиза на 108 000 души.

Сформира се Главно командване с главнокомандващ княз Александър I Батенберг. Началник на Щаба е капитан Рачо Петров, а негов помощник – ротмистър Христофор Хесапчиев. В състава на командването влизат още главеният лекар д-р Георги Вълкович, главеният военен инженер капитан Жеко Велчев и началникът на артилерията капитан Олимпий Панов.

Първоначално се очаква удар от страна на Турция. Затова основните сили на мобилизираната българска армия се съсредоточават за отбрана на южната граница. Срещу Сърбия южно от Балкана е развърната само една пехотна рота, а северно – запасната дружина на 3-ти пехотен бдински полк.

Южният отряд се съсредоточава в района на Ямбол, Търновосеймен (Симеоновград) за преграждане на направленията по долината на Марица и Тунджа. Освен това отрядът трябва да прикрива черноморския бряг южно от Стара планина и българската граница в района на Родопите, с особено внимание върху долините на Арда и Места. Западният отряд разположен в района на Кюстендил, Радомир и Дупница с фронт на юг, като задачата е да прегражда направленията, водещи от Македония през Кюстендил и Дупница за София.

Турция първоначално се ориентира към военно разрешаване на конфликта. Една от причините за промяна на тази ориентация е твърдото решение на българското правителство с оръжие да отстоява докрай Съединението.

Все по-ясно започва да се очертава вероятността ударът да дойде от Сърбия. Опасенията се подсилват и от отношението на крал Милан към стъпките на княза да премахне напрежението в отношенията между двете държави.

Сръбският план за война срещу България предвижда армията да действа в две групировки: главните сили – Нишавската армия – от района на Пирот да настъпи и овладее София и да принуди българското правителство да приеме сръбските искания. Второстепенната групировка – Тимошката армия – от района на долината на р. Тимок да настъпи и да овладее Видин, Белоградчик и Берковица, а след това да продължи към долината на р. Искър и София.

Българското командване няма план за война срещу Сърбия. На Коронния съвет при княз Александър І Батенберг на 3 ноември 1885 г. той предлага столицата да се изостави без бой и да се организира отбрана на Вакарелските и дори на Ихтиманските възвишения. Предимството на това становище е в преодоляването на опасността сръбската армия да разбие на части пристигащите от Южна България войски. Но то има голям недостатък – столицата София се предава без бой. Тази идея е отхвърлена и се възприема становището на 24-годишния Рачо Петров, подкрепен от капитан Олимпий Панов, решителното сражение да се даде при Сливница.

Едва след обявяването на войната се формулира замисъл за воденето на военните действия. Според него с прикриващи отряди по границата трябва да се задържи настъплението на сърбите, като по този начин се осигури време на главните сили на армията да се прехвърлят от българо-турската граница и се съсредоточат за отбрана на Сливнишката позиция. Там се предвижда да се даде решително сражение и да се създадат условия за преминаване в контранастъпление. Северният отряд трябва да отбранява Северозападна България с крепостта Видин, а срещу Турция да се оставят минимални сили. Въпреки колебанията на княз Батенберг, в българското командване се оформят съображения за защита на Съединението от вероятна сръбска агресия. В тях се залага идеята за активна отбрана и последващо преминаване в контранастъпление за пълен разгром на агресора.

След получаване на заповед за прегрупиране войските на Западния корпус с командир майор Аврам Гуджев и началник на щаба капитан Стефан Паприков, организационно сведен в пет отряда: Комщицки, Смиловски, Долноневлянски, Трънски, Изворски и Сливнишки в състав от 22 дружини, пет ескадрона и пет батареи – всичко 17 437 души с 34 оръдия, заемат за отбрана българо-сръбската граница южно от Балкана. Тези сили могат да разчитат и на общия резерв на Западния корпус, който се намира в София и се състои от две пехотни и една опълченска дружина, две запасни пехотни роти, четири ескадрона без коне и една батарея – общо 3600 души с осем оръдия.

Съотношението на силите и средствата между Нишавската армия и Западния корпус в жива сила е 1,6 към 1, в артилерия 3,3 към 1 в полза на противника. При това само 17 от българските дружини са кадрови. Останалите се комплектуват от опълченци и доброволци без необходимата подготовка и въоръжение. Българското командване обаче разглежда тези величини като временни и изхожда от възможността за изменението им в своя полза за сметка на стратегическото прегрупиране на сили от Южна България на запад и на доброволческите формирования.

Мерки се вземат и за засилване отбраната на българската граница северно от Балкана. На 7 октомври управляващият Военното министерство капитан Константин Никифоров отдава заповед за съсредоточаване на войски в този район. Създава се Северният отряд с началник инженерния офицер капитан Атанас Узунов. Към началото на войната отрядът има 17 и 1/2 пехотни дружини, 1 и 1/2 ескадрона, 6 батареи с 37 оръдия – всичко 15 000 бойци.

Общо преди започването на военните действия на българо-сръбската граница са съсредоточени 32 437 души и 71 оръдия (от мобилизираните 108 000 души), главните сили продължават да стоят на българо-турската граница.

В манифеста на Милан, адресиран към „сръбския народ”, се отбелязва: „Верен на традиционната политика на Обреновичите за защита на възвишените интереси на отечеството, аз... предприех всичките мерки, предизвикани от страна на българското Княжество с насилственото нарушаване на Берлинския конгрес, за да покажа гласно и ясно, че Сърбия не може да бъде равнодушна към промените на равновесието между народите на Балканския полуостров, особено тогава, когато това става с изключителна полза на една държава, която да докаже, че е лош съсед на Сърбия и че не иска да почита нейните права, та дори и нейното землище. Надявам се на народа и за неговата преданост към своето сръбско дело”.

На 14 ноември 1885 г. крал Милан заповядва на войските си да нападнат България. Истинската причина за войната е формулирана добре от Иван Аксаков в уводната статия на вестник „Руссь" от 21 ноември: „Сърбите са насочени към подла братоубийствена война. Въоръжени на австрийска сметка... без законен повод нахлуха с войските си в сравнително беззащитната България... Югозападният окръг на България с неговата скъпа за нас Македония съставлява предмета на сръбските въжделения”. В преценката си за недостойното поведение на правителството на крал Милан хърватският вестник „Позор” пише: „Постъпката на крал Милан не може да се оправдае от никаква точка зрение: единствената причина на войната е егоистичното му желание да поддържа своята разклатена власт”.

В 1 часа през нощта началникът на Щаба на армията капитан Рачо Петров разбира за агресията на сърбите. Той от своя страна уведомява княз Александър Батенберг и министър-председателя Петко Каравелов. Веднага Каравелов написва манифест към българския народ: „Правителството на съседния нам братски народ, видимо от лични и егоистични цели и желаещо да осуети светото дело – Съединението на българския народ в едно цяло, – днес без всякой законен и справедлив повод е обявило война на нашата държава и е дало заповед на войските си да нахълтат в земите ни. Никога не вярвахме, че нашите еднокръвни и едноверни братя ще дигнат ръка и ще започнат една братоубийствена война в тия трудни времена, които преживяват малките държави на Балканския полуостров, и така безчеловечно и безразсъдно да се отнасят към своите съседи, които, без да причиняват някому вреда, работят и се борят за едно благородно, справедливо и чисто дело”.

Обявената от Сърбия война предизвиква небивал патриотичен подем сред всички слоеве на българския народ. От всички посоки на страната към Сливница се насочват синовете на България. Започва изтеглянето на войските от турската граница, следвани от доброволците. Населението на Сливница и околните села грабва оръжие, очаквайки появата на сръбските дивизии. В деня на обявяването на войната в телеграмата си до началника на Щаба на армията командирът на Видинската крепост капитан Атанас Узунов съобщава: „Днес на целия гарнизон прочетох приказа за обявяване на войната. Радостта и въодушевлението бяха достигнали апогея си: цял час не млъкваше „ура” и хвърляне калпаците нагоре... Смея да уверя, че всички офицери и войници, опълченци и доброволци са готови до един да се жертват за защита на отечеството”.

Още в първите дни на войната сръбската армия получава сериозен отпор. Замисълът на българското Главно командване се осъществява чрез последователно решаване на следните основни задачи. Първата е забавяне настъплението на Нишавската армия до съсредоточаване на необходимите сили и средства за отбрана на Сливнишката позиция. Тя се решава на 14, 15 и 16 ноември 1885 г. в резултат на самоотвержените действия на приграничните отряди. Втората задача е спечелване на отбранителното сражение при Сливница, като тя се решава на 17, 18 и 19 ноември. В кръвопролитните боеве се нанасят тежки удари на Нишавската армия. Противникът е принуден да спре своето настъпление.Третата задача е преминаване в решително контранастъпление с цел да се доразгроми противникът. Решава се от 22 до 27 ноември 1885 г. В резултат на това на 27 ноември е овладян Пирот. Четвъртата задача е проваляне плана на Тимошката армия да овладее Видинската крепост и да повлияе върху хода на бойните действия на главното направление Ниш–София.

В крайна сметка изходът на войната решават тридневните боеве при Сливница. Още през първия ден Бендерев разбива сръбските войски при височината Мека Цръв. По същото време на юг от Сливница се придвижва Моравската дивизия, която заплашва да нанесе решаващ удар по фланга и тила на българските войски. Но нейното настъпление е забавено от отряда на капитан Кисов. При Три уши сърбите са разбити и отстъпват в безпорядък. На Южния фронт отрядът на капитан Ст. Попов посреща и разгромява при с. Гургулят сръбските войски. В боя вземат участие местните жители, включително и жени.

Българските войски преминават в решително настъпление и на 23 ноември разбиват сърбите при Драгоман. Следва ново поражение при Цариброд.

Сърбите са отблъснати и от Видин, защитаван от Северния отряд на капитан Атанас Узунов. В защитата на Видинската крепост участват Дунавската флотилия и Морската част. До и в хода на бойните действия корабите на Дунавската флотилия превозват от руското пристанище Рени до българските дунавски пристанища значителни количества оръжие, боеприпаси, коне, продоволствие и личен състав за Видинската крепост, както и до други пристанища по Дунав до Никопол включително, въпреки противодействието на сръбските батареи, заели позиции на десния бряг на Дунав.

На 28 ноември българските войски са готови да щурмуват Ниш. Стига се до решителна намеса на Австро-Унгария. Нейният посланик в Белград граф Кевенхюлер се явява на 16 ноември в Главната квартира на българската войска и иска военните действия да бъдат прекратени незабавно. В противен случай българите щели да срещнат австрийски войски.

Актът за примирие се подписва на 21 декември 1885 г. при активното участие на създадената за целта международна военна комисия. От гледна точка на международните норми той съдържа неизгодни за България положения, тъй като не се вземат под внимание победите на българското оръжие. Двете държави се третират наравно, с което фактически се снема от Сърбия отговорността за разпалването на войната.

След подписването на примирието правителството на Петко Каравелов действа методично за международно признаване на Съединението. Във външнополитическите си ходове то се опира на победите на армията и нарасналата й мощ. С нея се маневрира, за да се защитава Съединението и да се парират опитите на неговите противници.

Създава се групировка за противодействие срещу нови провокации от страна на Сърбия. След оттегляне на войските на Западния корпус на българска територия те се съсредоточават в района на София, Брезник, Трън и Цариброд. Три пехотни полка се прехвърлят отвъд Балкана в районите на Белоградчик и Видин за усилване отбраната на Северозападна България. В Южна България се прехвърлят три пехотни полка заедно с други части, които се установяват на гарнизон в Пазарджик, Пловдив, Ямбол и др. С това правителството и командването изразяват готовността си да защитават Съединението с военна сила.

На 3 март 1886 г. – датата на Санстефанския договор, в Букурещ се подписва мирът, в чийто единствен член се казва, че „между Кралство Сърбия и Княжество България се възстановява мир”. Сърбия по същество е принудена да признае Съединението.

По отношение на българо-сръбската граница договорът потвърждава статуквото, установено в Берлин през 1878 г. Не се приема справедливото българско искане за обезщетение. То се отклонява от великите сили.

На 17 април 1886 г. в двореца Топхане се подписва спогодба, влязла в историята под името Топханенски акт, с която се урежда признанието на Съединението и от Турция. Макар че съдържа и някои неблагоприятни за България клаузи (откъсване на Кърджалийска околия и селата в района на Тъмръш), тя не накърнява главния резултат – обединението на двете български държави.

С въоръжената защита на Съединението армията прави качествено нови стъпки в своето развитие. В боевете при Сливница, Цариброд, Пирот и Видин се изковава националното единство на въоръжените сили, сражава се обединеният български народ.

След изпитания, тревоги и доблест на бойното поле София посреща победителите. В столицата на съединена млада България е проведен и парадът на победата като венец на патриотизма и героизма на всички поколения от българското общество. Войските и доброволците се връщат в родните огнища. „Войната се свърши – се казва по-късно в заповедта на военния министър майор К. Никифоров, насочена към победителите. – Считам за свещен дълг и аз да отправя своята благодарност за доблестната ви служба през войната.

Вашият патриотизъм, вашата способност да понасяте безропотно всички несгоди на войната, вашата храброст, която достигаше във всичките сражения до самоотверженост, вашето умение да се сражавате и да се подчинявате на началниците в боя и вън от него съкрушиха врага, който мислеше с нахълтването си в земята ни да поклати основата на нашето национално съществуване и развитие. Тържествените посрещания, които ви се направиха из цялото ни отечество при завръщането ви от войната, венците, с които ви кичеха навсякъде... са най-доброто доказателство, доколко отечеството цени вашите славни заслуги и уважава геройските ви подвизи”.

В обръщението към офицерите накрая се казва: „Вие трябва да помните, че носите отговорността за съхранението на славното и победно бойно минало на нашата войска... Вие трябва най-добросъвестно да се възползвате от мирното време не само да спазите, но и да развиете опита, който е купен с толкова жертви. Не забравяйте, че най-главният елемент, от който се съставляват победите, особено в съвременните войни, е знанието на изкуството!”.

Патриотизмът, добрата подготовка и военните добродетели създават предпоставки за справяне с трудните задачи по време на войната. Младите офицери се отличават с широка военна култура. Освен това не им липсва и самоувереност. „Аз съм се учил да превземам, а не да предавам крепости” –казва капитан Атанас Узунов на генерал Лешанин, който иска да му се предаде Видинската крепост. Създадени са условия за хармонично развитие на българската национална армия – най-младата в Европа, чиято задача е защитата на отечеството. Съществена разлика в това отношение между полковете на Княжество България и Румелийската милиция няма. Независимо че войната е кратка, продължила две седмици, и макар да не участват големи военни сили, в историята на българското военно изкуство бяха записани блестящи примери. Един от тях е ешелонното прехвърляне от източната на западната граница. Този марш-маньовър е извършен в изключително кратки срокове, без каквато и да е почивка, и от движение войските се включват в боевете. По думите на подполковник Брекнер, офицер през 1885 г. в германския щаб, „от времето на Александър Македонски и Юлий Цезар не е имало такъв маньовър, какъвто извършиха българските войски през 1885 г.”. Освен това от страна на командването са използвани многообразни форми и способи за водене на войната – здрав тил, преминаване от отбрана в контранастъпление и т.н.

С избухването на Сръбско-българската война за първи път се осъществява външната функция на армията. Съдбата на Съединението е изтръгната от ръцете на заседаващите в Цариград дипломати и е поета от въоръжения български народ, стекъл се под родните бойни знамена. В най-дълбоките основи на външната функция на армията заляга участието в отечествена освободителна война. И тази особеност на външната й функция тепърва ще се надстройва в бъдещите битки за национално освобождение и обединение и ще тласка народните синове към героични дела. Заченатият през 1878 г. националноосвободителен характер на войската ни през Сръбско-българската война от 1885 г. се обогатява с нов опит и нови ценности.

В героичните дни на войната, макар и за кратко време, единството на народа, постигнато в името на националния идеал, се отразява и в армията. Нещо повече, армията е центърът, където се материализира единството на вдигналата се на борба нация.

В процеса на Сръбско-българската война се развива колективното съзнание на армията. Формиралите се дотогава духовни ценности – воински добродетели, черти на характера, традиции – се обогатяват с нови. До славните герои от Шипка – легендарните опълченци – застават новите герои от Сливница и Видин. Създаденото през този период се проявява като положителен фактор на военното строителство и воинското възпитание.

През войната Българската армия се развива и като боен организъм. Замислят се и се правят организационни промени в интерес на по-ефективното използване и по-умелото управление на силите и средствата. Макар и за кратко време, е направен опит за въвеждане на дивизионна организация, като се прескача бригадното звено. На 3 януари 1886 г. предприетите в това отношение мерки се отменят. От Източнорумелийската милиция се сформират 5-а и 6-а пеша бригада. В първата влизат новосъздадените 9-и пловдивски и 10-и родопски пеши полк, а във втората – 11-и сливенски и 12-и балкански пеши полк. Създават се още 3-ти конен и 3-ти артилерийски полк.

В боевете и сраженията се развива и българското военно изкуство. Боевете при Сливница са забележителен образец на активна отбрана. През трите дена на кръвопролитно сражение българските войски, въпреки неблагоприятното за тях съотношение на силите, контраатакуват превъзхождащия противник и разстройват настъплението му. Отбранителните действия се осигуряват от забележителния марш-маньовър от Южна България към Сливница. Вместо за 8–10 дена те изминават разстоянието от 150 до 400 км за 7 дена.

При контранастъплението българското командване проявява стремеж към обкръжаване и унищожаване на противника чрез прекъсване на пътищата му за отстъпление. Умело се използват нощните действия. На Нишавската армия се нанасят непрекъснато удари, като се отнема възможността й да се организира за отбрана.

Командването на Северния отряд също показва пример на умело съчетаване на отбраната с активни действия. С това се провалят плановете на Тимошката армия, като не й се дава възможност да овладее Видинската крепост. Съгласувано с отбраняващите се, целенасочено се използва ролята на Флотилията и Морската част.

Стратегическата отбрана и в района на Сливница, и в Северозападна България се усъвършенства в кратки срокове. Извършват се и нощни набези от Видинската крепост. В района на Сливница се съкращава продължителността на отбранителните действия до преминаването на основните сили в контранастъпление, непрекъснато намалява проникването на противникови войски в застрашените участъци на фронта.

Много важно място в стратегическото настъпление заема изборът на направлението на главния удар. И в това отношение младото българско военно изкуство показва своето преимущество.

С обявяването на войната като доброволци пожелават да постъпят французи, руси, италианци, румънци, чехи, хървати, черногорци. „Ние сме около 20 души французи – пишат до България от Париж, – които желаем от цялото си сърце да бъдем част от геройската и храбра българска армия в качеството си на доброволци”. От италианските работници по строящата се железопътна линия Саранбей–Цариброд е сформиран санитарен доброволчески отряд. По време на сражението при Сливница тези доброволни санитари грабват пушките на падналите българи и помагат за отблъскването на агресорите. Руски офицери и подофицери, въпреки забраната на император Александър III, помагат на българите да се отбраняват. Жителите на румънския град Калафат, намиращ се на северното крайбрежие на Дунав срещу Видин, хорово акламират мъжествената защита от българите на крепостта Баба Вида.

За съчувствието към българите, към тяхната справедлива кауза говори много ярко и пристигането на здравни екипи от много страни. Не е така при агресора, където има само два чуждестранни екипа. В България със започването на войната идват: от дружеството на Червения кръст на Румъния екип от 2 лекари и 4 помощници; от хесен-дармщатския Червен кръст – 7 милосърдни сестри и 1 ръководител; от германското дружество на Червения кръст – два екипа (единият начело с хирурга Лангенбух с 4 помощници и 4 милосърдни сестри, а другият с хирурзите Грим и Глюк, 4 милосърдни сестри и 1 милосърдна сестра и 1 санитар, пристигнали от Англия); от австро-унгарското дружество на Червения кръст 2 лекари и 20 милосърдни сестри; от Рицарския орден на Унгария за подпомагане на ранени – екип с 8 коли и други материали; санитарна мисия на руския Червен кръст – от 1 ръководител, 7 лекари, 13 милосърдни сестри и санитари със запас от лекарства и други санитарни средства (руската санитарна мисия остава в България чак до 20 март 1886 г.). Чуждестранните екипи на Червения кръст поддържат около 700 болнични легла в София и други селища. Твърде чувствителна помощ, за да бъде спряна течащата от раните на младата българска войска кръв!

След победата през 1885 г. името на българската държава започва да тежи пред европейските столици, пред официална Европа. За първи път българското военно изкуство става обект на изследвания, на изучаване във военните академии на много страни. Това е международно признание!

Но най-голямо и непреходно е признанието, което героите от Сливница, Гургулят, Трън, Видин, Белоградчик, Ржана и Пирот спечелват пред самия български народ. Защото успешната, достойната самозащита на нацията поражда и ново самочувствие у българите; прави довчерашните роби оптимисти; създава им ново име, като им връща някогашната слава на народ, дал нещо на света: писменост, материална култура, военно изкуство!

Затова навсякъде, където през ноември 1885 г. се е водила люта бран, признателните поколения издигат паметници в прослава на падналите за отечеството български воини.

Изграждане на българската армия и нейното участие в съединението на България

Условията, при които българският народ се развива след Освобождението, изискват създаването на въоръжени сили, на които той да се опира в борбата за справедливо осъществяване на върховната национална повеля – обединяване на Отечеството. За изграждането на постоянна войска трябват пари, военни кадри, оръжие, бойна техника, снаряжение и опит.

През периода 1879–1885 г. организационната структура на армията на Княжество България се развива динамично. С приемането на Търновската конституция, избирането на княз Ал. Батенберг през април 1879 г. и създаването на българско правителство започва самостоятелният държавен живот на Княжество България. На 5 юни 1879 г. е съставено първото българско правителство. За военен министър е назначен активният участник в Освободителната война генерал-майор П. Паренсов. Руската администрация и армия напускат България и войската на Княжество България тръгва по пътя на своето самостоятелно развитие.

Военното министерство управлява войските първоначално чрез два, а впоследствие чрез три отдела – Западен, Източен и Софийски. То се изгражда като оперативен ръководен орган и придобива следната структура: министър, другар (помощник) на военния министър, три отделения – строево, инспекторско и домакинско. Освен това съществуват длъжностите на старши лекар, интендант и главен прокурор. Отделенията обаче се състоят само от един началник и един помощник, поради което съвсем не им е лесно да се справят със задачите си.

През лятото на 1879 г. е сформирана и Дунавската флотилия. За пръв командир на флотилията и морската част е назначен руският капитан-лейтенант Александър Егорович Конкеевич, подчинен пряко на княза.

През март 1880 г. генерал П. Паренсов е освободен от длъжността военен министър и офицер от българската войска. За кратко време на поста военен министър се изреждат трима руски генерали – показател не толкова за личните им качества, колкото за зараждащото се влошаване на официалните отношения между Русия и Княжество България.

Съществена промяна в организационната структура на армията на Княжеството настъпва след 1883 г., когато военни министри са генерал-майор А. Каулбарс и генерал-майор М. Кантакузин. През март 1883 г. се реализира идеята на генерал Паренсов за бригадна организация на българската войска. Сформират се четири пехотни бригади с 6-дружинна организация. През декември 1883 г. от 1-ви и 2-ри конен полк се сформира конна бригада. През 1884 г. сотните се преименуват в ескадрони – по четири в конен полк (всеки с личен състав от 647 души). През 1883 г. артилерията се реорганизира в два полка с по две отделения в трибатареен състав. Личният състав на артилерийския полк възлиза на 800 души.

От съществуващите 24 пехотни дружини (с по четири роти всяка) през пролетта на 1884 г. се сформират осем пехотни полка, по два в бригада. В мирно време полкът се състои от три пехотни дружини и нестроева рота. Взема се предвид характерът на военновременната организация, тъй като тя изисква тройна организация на пехотния полк. Но поради недостиг на офицери за полковото и бригадното звено (както е в повечето европейски армии тогава) за военно време се възприема четворната организация, като се сформира още една дружина, обучаваща допълващия състав, а може и да се развърне в самостоятелен полк. В мирно време полкът се състои от 1793 души, от които 60 офицери и 1733 подофицери и войници, а по време на война – от 3951 души, от които 78 офицери и 3873 унтерофицери и войници.

Поради отзоваването на руските офицери и унтерофицери след съединението на Северна и Южна България във войската рязко намалява броят на старшите офицери, с каквито са попълнени управленията на бригадите. Това е една от причините на 27 септември 1885 г. бригадите да се разформират. Съществен недостатък е, че войската няма свой щаб и разузнавателни органи.

През 1883 г. се сформира пионерна дружина, която през 1885 г. има в състава си една телеграфна и четири сапьорни роти.

Към 1885 г. Дунавската военна флотилия добива по-развърната структура и преминава в подчинение на военния министър.

Не получават развитие граничните войски, макар че в края на 1879 г. е създаден специален пограничен батальон за охрана на югозападната граница.

При това положение в началото на септември 1885 г. армията на Княжество България има относително завършена организация. В пехотата се числят 8920 души, в конницата – 1104, в артилерията – 1388, в сапьорните части – 481, във флотилията – 124, юнкери – 269, или всичко 12 286 души. По щат не достигали 3551 души.

Към 1885 г. се усъвършенства и структурата на Военното министерство. Освен от другар на военния министър министърът се подпомага и от двама офицери за особени поръчки. В състава на министерството наред с началниците на отделенията (строево, инспекторско и домакинско) влизат и началниците на родовете войски: инспекторът на артилерията, командирът на конната бригада, началникът на инженерното отделение и началникът на флотилията и морската част. Командирите на пехотните бригади са подчинени пряко на военния министър. В състава на министерството има военносъдебна част и старши лекар с помощници. По този начин започва превъзмогването на децентрализацията в управлението на армията на Княжество България, създава се по-съвършена организация на войската, която издържа суровото изпитание на войната през ноември 1885 г.

Организацията на тила е незадоволителна. Малобройното домакинско отделение във Военното министерство не се занимава с организиране на централизирано снабдяване на армията, а главно с контролиране на разходите и сключване на договори за доставяне на материална част от чужбина.

Съотношението между родовете войски е целесъобразно. Създадената организация на армията е сериозно завоевание, но страда от два недостатъка: пехотните бригади не са общовойскови съединения, а освен това след изтеглянето на руските офицери поради недостиг на кадри са разформирани; четворната организация вече тежи. Върху организацията тежат и някои милиционно-териториални елементи, които влияят отрицателно върху динамичното управление на войските.

С оглед на статута, който е наложен от Берлинския договор на Източна Румелия, руското Военно министерство в края на 1878 г. дава указания войсковите части в нея да се обособят като отделна войска. Със заповед на военното управление от 5 януари 1879 г. войсковите части на Пловдивска и Сливенска губерния са преподчинени във всяко отношение на генерал-губернатора на Източна Румелия. Сформират се две бригади – Филипополска и Сливенска. От 1 март 1879 г. Земската войска в областта е преименувана на Източнорумелийска милиция. По-късно със заповед от 1 май 1879 г. окончателно е уредена реорганизацията на Източнорумелийската милиция в съответствие с предписанията на Органическия устав. През юли дружините се реорганизират и стават 12, а бригадните управления се разформират.

До разпускането им в края на 1879 г. важна роля за военната подготовка на населението играят създадените от руската армия „гимнастически дружества”. В техните редове влизат над 30 000 младежи. Организационното развитие на Източнорумелийската милиция се задържа от генерал Вилхелм Щрекер, немец на турска служба, на когото султанът гласува високо доверие. Генерал Щрекер успява да „замрази” организационното развитие на милицията на дружинно звено, да сведе до минимум състава й и да я ограничи почти изключително само до пехота. Милицията има 12 пехотни дружини, един учебен батальон (с 2 пехотни роти), 1 ескадрон, 1 полубатарея (с 4 оръдия и 1 сапьорна рота). Девет от дружините обаче са фактически с по една рота, а само 3 от тях са с по 3 роти. Докато съставът на милицията през 1879 г. е 7500 души, през 1885 г. той е едва 3508 души.

Несполучливо е решен въпросът за управлението на Източнорумелийската милиция. В щаба има доста офицери, но те не знаят нито български, нито руски език, а това още повече затруднява дейността им.

С назначаването през 1884 г. на генерал Дригалски (поляк по народност) за началник на милицията и жандармерията и с идването на нов руски военен аташе – подполковник Михаил М. Чичагов – нещата в Главния щаб започват да се променят. Благодарение на застъпничеството на Чичагов капитан Радко Димитриев е назначен за началник на персонала в Главния щаб и същевременно за личен адютант на Дригалски. Заедно с майор Сава Муткуров – началник на администрацията – и руския капитан Харкевич – началник на Щаба – от началото на 1885 г. те фактически поемат ръководството на милицията.

Освободителната война показва голямото значение на младшия командирски състав. До 1883 г. обаче българската войска се попълва с подофицери предимно от руската армия или от бивши български опълченци. След това към частите се създават учебни команди, в които се изпращат най-добрите старослужещи войници. На успешно завършилите курса на командата се присвояват званиятя „ефрейтор” и „младши подофицер”, а „старши подофицер” – на онези, които остават на свръхсрочна служба. Към септември 1885 г. въпреки прилаганите поощрения проблемът с подофицерските кадри не е решен окончателно. Във войската на Княжеството не достигат 266 подофицери.

Върху здрава основа и в съответствие с новите разбирания е поставен въпросът за подготовката и попълването на войската с офицерски състав. Този проблем се решава в няколко насоки: създаване на българско военно училище, изпращане на българи да учат в руски военни училища и академии, командироване на български офицери в частите на руската армия на практика (стажуване). Освен това за известен период (1878–1885) като инструктори във войската на Княжеството и в Източнорумелийската милиция служат руски офицери. В милицията има и двадесетина офицери от немски, френски, английски, полски, турски и австрийски произход.

В началото на ноември 1878 г. руският императорски комисар в България генерал-адютант княз А. Дондуков-Корсаков утвърждава „Общо положение за устройството, задачите и провеждането на учебния курс в българското военно училище”. В този документ не се предявяват никакви съсловни или имуществени изисквания към кандидатстващите в училището. Единственото условие е да бъдат положени успешно приемните изпити. Благодарение на това в него постъпват много младежи, участници в националнореволюционните борби на нашия народ и в Освободителната война.

Поради необходимостта да се попълни войската на Княжеството с младши офицери и за да не бъдат назначени на свободните длъжности в Източнорумелийската милиция офицери чужденци, първият курс на училището завършва по съкратена програма (по-малко от една година). От него израстват едни от най-добрите български военачалници (Радко Димитриев, Никола Генев, Стефан Тошев, Никола Иванов, Стилиян Ковачев, Анастас Бендерев и др.). В специална заповед княз Дондуков отбелязва, че випускът е постигнал блестящи резултати.

До септември 1885 г. училището подготвя 6 офицерски випуска, общо 450 души, които не са достатъчни и това се чувства остро след напускането на руските офицери.

Обучението и възпитанието в българските въоръжени сили се водят по руски устави, инструкции, наставления, пособия и по учебни методи, установени в руската армия. Главната цел, поставена при обучението и възпитанието на войската в Княжество България, е да се създават и внедряват навици на здрав войскови ред, което може да се постигне чрез всички видове занятия – практически и теоретични. Голямо внимание се обръща на инициативността и творческото прилагане на военното изкуство.

В основни линии тактическите схващания, от които се ръководят командирите във войската на Княжеството, са: настъпателният бой е основен вид бойна дейност, а отбраната – временна форма на боя; пехотата е основен род войска, от чиито действия зависи общият успех; артилерията е род войска, представляващ главната огнева сила на войската, затова трябва да се използва в маса, като се съсредоточава огънят й; при използването на кавалерията да се обръща внимание на маневреноспособността й, поради което тя трябва да се насочва за разузнаване, прикриване на открити флангове, нанасяне на удари във фланг и тил, както и за преследване, а понякога и за самостоятелни конни атаки и действия на спешени конни части; инженерните войски имат предназначение да съдействат на другите родове войски, като самостоятелно или съвместно с тях осигуряват действията на частите и им оказват помощ при оборудването на отбранителната позиция, създават различни инженерни заграждения и усилват естествените препятствия.

Без да се подценява отбраната, основно внимание се обръща на настъпателните бойни действия. „Пехотата беше възпитана в настъпателен дух, а артилерията – да действа в хармония с пехотата. Настъпателен дух обладаваше и конницата” – сочи един изследовател.

При настъпление решаващо значение се придава на атаката, която има два етапа – приближаване и щиков удар. Приближаването става в стрелкова верига, на пребежки от 80–100 крачки (60–80 метра). След достигането на 150–300 крачки от предния край на противника първоешелонните поделения са длъжни да открият и водят огън с максимална плътност, след което нанасят щиков удар.

Бойният ред на войските се състои от бойна линия (първи ешелон), резерв, конница, артилерия и охранение (както в отбрана, така и при настъпление). Бойният ред на ротите се изгражда от стрелкова верига и резерв, а на дружината – от ротни вериги и дружинен резерв. Бойният ред на полка се състои от бойните редове на дружините, намиращи се в първи ешелон и резерв.

При обучението на пехотата голямо внимание се обръща на стрелковата подготовка, фортификационното дело, маскировката и ориентирането. Основното внимание при обучението на артилеристите се насочва към тактическата и артилерийската стрелкова подготовка и към изучаването на материалната част. Конницата се обучава да действа с хладно и огнестрелно оръжие. Първоначално тя се учи да се бие в конен строй. Спешаването и действието й само с огън се въвеждат след 1884 г. На подготовката на сапьорите, както и на инженерната подготовка на войските се обръща сериозно внимание. Изпращат се сапьори, които да учат пехотните дружини на фортификация – най-вече за окопаването на войските при отбрана.

Пехотата и кавалерията във войската на Княжество България първоначално се въоръжават изцяло с оръжие, подарено от руската армия. След 1880 г. пушките система „Крънка” (60 000 броя) започват да се подменят с по-съвършената пушка и карабина „Бердана № 2” (44 000 броя). Артилерийската материална част е отпусната безвъзмездно от Русия (202 оръдия). Оръдията са медни и стоманени, с малка далекобойност и ниска скорострелност, при това от различни системи. Корабната материална част на Дунавската флотилия също е подарена от Русия. До 1 юни 1879 г. инженерното имущество изцяло се осигурява от руската армия, която освен това отпуска и 1,5 понтонен парк.

Снаряжението на войските, особено паласки, раници и палатки, е недостатъчно и в незадоволително състояние. В по-добро състояние е конското снаряжение в артилерийските части, но и то е доста разнообразно. Наличното облекло задоволява нуждите на войската за мирно време, но не е достатъчно за военно време. Прехраната се осигурява от частни предприемачи, което води до сериозни затруднения. В не много добро състояние са и санитарното, и ветеринарното снабдяване. Много труден е проблемът за снабдяването на войската с коне, който се решава само отчасти с откриването през 1885 г. на конезавод край Шумен.

Аналогично, а в някои отношения и по-тежко, е положението в Източнорумелийската милиция. Там през 1882 г. крънките се заменят с бердани. Те обаче стигат само за постоянните кадри на милицията (около 5000 броя). Артилерията на милицията се състои от 4 деветфунтови оръдия, като всяко оръдие разполага с по 70 снаряда. Снаряжението е в крайно лошо състояние – няма раници (заменени са с торби), платнища и палатки. Милицията разполага с 5000 комплекта облекло, без да има каквито и да е запаси. Снабдяването на частите с инженерно и санитарно имущество е в лошо състояние. Главна причина за тези недостатъци са финансовите затруднения, макар че за военното перо отива над една трета от бюджета.

Свободна България не забравя останалите в робство. В Търновската конституция има уникален текст: „Всякой роб свободен става, щом стъпи на българска територия”. Този текст не е случаен, а има точно опреден адресат. Страната ни е заобиколена с поробени сънародници, които продължават да се борят за свобода и присъединяването си към отечеството. Всеки от тях знае, че има България, където ставаш свободен само с факта на стъпването си в нея. Без заявления, прошения и разрешения.

Решенията на Берлинския конгрес не поставят българския народ на колене. Той продължава борбата си. Обединяват усилията си старите и младите поборници. Създават се мощни вътрешни революционни организации. Нови апостоли разпалват идеята на Васил Левски. От Княжеството и Източна Румелия към поробените краища тръгват доброволци и войводи.

За да се стигне до 6 септември 1885 г. Това е една от бележитите дати в новата българска история, едно от най-дръзките и най-достойни събития в развитието на младата тогава българска държава. Във всеки случай едва ли някой ще оспори факта, че Съединението е най-безспорното събитие в националната историческа памет. То е сред малкото моменти в нашата история, когато българският народ се явява единен пред предизвикателствата на съдбата, когато българинът дръзва категорично да отхвърли чуждия диктат, външните внушения и да поеме в собствените си ръце съдбата на отечеството.

В този смисъл Съединението е чисто българско завоевание, без външни подбудители, крепители и защитници. Това е първата категорична заявка за самостоятелно, равноправно участие на българите в модерната история на Европа. Първият ясен знак за европейските политици, че трябва да се съобразяват с млада България.

Съединението на Княжество България с Източна Румелия е дело на единна комитетска организация, наречена Български таен централен революционен комитет, под ръководството на Захари Стоянов. На 6/18 септември 1885 г. в Източна Румелия се извършва преврат и български революционен комитет прокламира Съединението на областта с Княжество България. Два дена по-късно княз Александър I издава в Търново “Указ за Обединението”, с който признава извършения революционен акт: „Като имам предвид благото на българския народ, неговото горещо желание да се слеят двете държави в една и постигането на историческата му задача, аз признавам Съединението за станало и приемам отсега нататък да се именувам княз на Северна и Южна България”. С тези думи завършва Манифестът на княз Александър Батенберг, подписан от него на 8 септември 1885 г. във Велико Търново под натиска на тогавашния председател на Народното събрание Стефан Стамболов. Така в старата българска столица с акт на държавния глава официално е признато Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

Дадена е само една жертва – капитан Райчо Николов – същото онова русенско чираче, което по време на Кримската война преплува Дунав с кратунки около кръста, за да съобщи ценни сведения на руския щаб в Гюргево, а за награда е изпратено по-късно да учи във военно училище. Същият капитан Райчо, който отправя 8 години по-рано огнено възвание към поробения български народ да се включи в състава на Опълчението.

За успеха на Съединението важна роля играят въоръжените формирования на Източна Румелия. Участието им започва с привличането на офицерите към съединистката кауза. От началото на 1885 г. до победата на 18 септември 1885 г. в услуга на БТЦРК се поставят майорите Райчо Николов, Данаил Николаев, Димитър Филов, Сава Муткуров и Стефан Любомски, капитаните Иван Соколов, Коста Паница, поручик Въльо Стефанов и други младши офицери. Работи се главно с командирите на дружини. И това е правилно, тъй като те са лицата, които държат военната сила в ръцете си.

До вечерта преди Съединението офицерите от 2-ра пловдивска дружина, командвана от майор Д. Николаев, която изиграва важна роля в акта на следващия ден, не са посветени конкретно в плана на предстоящата акция. Това се потвърждава и от генерал Никола Иванов, тогава капитан, служещ в щаба на Източнорумелийската милиция. В спомените си той отбелязва, че нито той, нито другарите му са знаели нещо конкретно за предстоящата акция въпреки царящото напрежение сред личния състав.

Привлечените в движението офицери извършват разнообразна дейност. Някои от тях като поручик Ганьо Атанасов, майор Райчо Николов, майор Стефан Любомски, Христо Векилов и др. са в центъра на патриотичните акции, провеждани във връзка с най-светлите събития от далечната и близката история на българския народ. Техният авторитет вдъхва увереност в масите, че подготвяната акция е сериозно дело, което не е свързано с партизанските борби в областта.

Офицерите разгръщат особено активна дейност в областта на военната подготовка, главно на резервните формирования на милицията. В хода на военната подготовка на Съединението постепенно се осмисля използването на различните съставни части на въоръжените сили.

Първоначално се взема решение на 27 септември с помощта на войската и въоръжени чети от областта да се свали централната власт в Пловдив и да се прогласи Съединението. На 4 септември при приемане на окончателния план на акцията отново се обсъжда въпросът за ролята на Източнорумелийската милиция. Захари Стоянов и д-р Георги Ив. Странски смятат, че народът сам трябва да свали правителството, а войската да се яви да въдвори ред, изправена пред свършения факт. Иван Андонов и Панайот Хитов застават на становището, че народът и войската трябва да действат задружно, защото така успехът ще бъде по-сигурен. Това становище се приема, потвърждава се отново на заседанието на БТЦРК от 15 септември 1885 г., на което се решава стратегическият удар да се нанесе през нощта на 17 срещу 18 септември. Според приетия план за действие въстанически дружини от Голямо Конаре, Чирпан, Станимака (Асеновград), заедно с войските от Пловдивския гарнизон под командването на майор Данаил Николаев, трябва да съборят централната власт и да прогласят Съединението.

Източнорумелийската милиция се преценява като военна сила, на която са скъпи идеалите на българския народ. Приетият план е съобразен и с някои временни, но твърде благоприятни обстоятелства, като свикването на първото опълчение за предстоящите маневри (1/13 септември), което в масата си е приобщено към съединисткото дело. Войските от пловдивския лагер, Хасково, Пещера, Пазарджик и Казанлък са една от страните на предстоящите маневри и за техен началник се назначава майор Д. Николаев. Създаването на това междинно командно звено подпомага успеха на делото.

Дейците на БТЦРК и военните отдават голямо значение на въстаническите дружини. Това е правилно, защото техният състав е от хора, които са били обект на усилена идейна подготовка.

След 14 септември 1885 г. военните дейци участват още по-активно във военното ръководство на започналото въстание. Особено полезна е дейността на поручик В. Стефанов. Поради отсъствието на З. Стоянов той застава временно начело на БТЦРК, поддържа връзки с частните комитети, дава им указания за действие, съгласува усилията, на войските от Пловдивския гарнизон с народните дружини в нощта на 17 срещу 18 септември 1885 г. Майор Д. Николаев и майор Д. Филов подготвят участието на войските от гарнизона. На 17 септември Д. Николаев влиза в ролята на главнокомандващ на „народната войска на Южна България” и отдава разпореждания за разгаряне на въстанието и за прикриване на границата с Турция. Активна дейност развиват и другите посветени в делото офицери. В резултат войските от Пловдивския гарнизон (1-ва и 2-ра пехотна пловдивска дружина и Учебният батальон) заедно с Голямоконарската, Конушката и Марашката чета на 6/18 септември 1885 г. свалят румелийската власт и прокламират акта на съединението на Южна и Северна България.

След удара в Пловдив легитимирането на новата власт става тогава, когато войсковите части заедно с другите административни органи признават прогласеното в центъра Съединение. Този процес протича енергично. Под ръководството на офицерския състав дружините приемат с възторг извършената историческа промяна. Колебания проявяват само отделни офицери. Те обаче не са характерни и се преодоляват бързо под напора на спонтанно изразяваната всенародна подкрепа на Съединението. Ротите, настанени в конака за охрана на главния управител, минават на страната на въстанието незабавно, щом Съединението се приема с огромен ентусиазъм в Княжеството и в неговата войска. Офицерите и войниците посрещат благата вест с неописуем възторг и изразяват готовността си незабавно да прехвърлят Балкана и да защитават границите на съединена България.

Извършеното на 6 септември 1885 г. Съединение на Източна Румелия с Княжество България изправя обединената българска държава пред сложна международна обстановка. Позовавайки се на клаузите на Берлинския диктат, Високата порта заплашва, че ще изпрати войски да възстановят статуквото. Това крие смъртна опасност за извършения исторически справедлив акт. Изхождайки от тази оценка, българското държавно ръководство преценява, че трябва незабавно да се вземат военни мерки за прикриване и отбрана на българо-турската граница. Изисква се мобилизиране на всички български въоръжени сили.

Заповедта за мобилизиране на войската в Северна България е дадена още в деня на Съединението – 6 септември. Тя се изпълнява успешно за около две седмици. Но поради липса на предварително разработени мобилизационни планове, както и поради трудности от комуникативно естество има някои неуредици. Проблеми възникват и с оттеглянето на третия ден след Съединението на руските инструктори от българската войска, при все че мнозина от тях остават и помагат чак до започването на Сръбско-българската война. Това налага да се разформират бригадите и техните щабове, като полкът остава най-голямата организационна единица. Налице са 570 офицери, а се изискват 1000.

Пехотата е мобилизирана сравнително бързо, като съществуващите осем пехотни полка се развръщат в петдружинен състав и така общият брой на дружините става 40. Мобилизирането на артилерийските части се затруднява от липсата на достатъчно коне. Сформирани са 2 нови планински батареи за Западния отряд (корпус от 29 октомври) и 3 полеви и 1 планинска батарея за Северния отряд. Кавалерията е мобилизирана бързо, като в хода на мобилизацията започва формирането и на трети конен полк. По-трудно е мобилизирана пионерната дружина, тъй като попълването й става чрез свикването на запасни от цялата територия на страната. Но и тя завършва комплектуването си до 21 септември. Редом с това се извършва попълването на войските с впрегатен добитък за обозите, докомплектуването им с облекло, снаряжение и санитарни средства. За набавянето на храни важна роля играят специално изградените постоянни комисии.

Общо войската в Княжеството достига 48 259 души, от които 13 676 от постоянни кадри и 34 583 запасни чинове. Мобилизирани са и 14 000 души от Народното опълчение, като доброволци постъпват около 4000 души. Или всичко след извършената мобилизация в севернобългарската войска под знамената се намират 66 159 бойци.

Поради стеклите се обстоятелства мобилизацията в Южна България се извършва по-бързо, в по-кратък срок – за около една седмица. До 15 септември тя завършва. От 12 пехотните дружини нарастват на 18 със състав от по 1000 души, а двете пехотни роти към учебната дружина формират две запасни дружини също с по 1000 души. Полубатареята си остава с 4 оръдия, конницата се състои от един мобилизиран и един жандармерийски ескадрон и от два доброволчески ескадрона. По-късно са сформирани и 4 резервни пехотни полка с по 4 дружини, всяка от които в състав от по 1000 души. Сформирани са и доброволчески, и партизански отряди. Общо войските на Южна България достигат 42 000 души. Заедно с войските на Северна България възлизат на 108 000 души.

Сформирано е главно командване: главнокомандващ (княз Александър I Батенберг), началник на Щаба (капитан Рачо Петров Петров), помощник-началник на Щаба (ротмистър Христофор Георгиев Хесапчиев), адютант по строевата част (капитан Михаил Савов Савов), адютанти по домакинската част (капитан Георги Василев Мечконев и поручик Христо Цанев Луков), офицер за поръчки (капитан Николай Димитров Антикаров), главен лекар (д-р Георги Вълкович), главен военен инженер (капитан Жеко Велчев Велчев) и началник на артилерията (капитан Олимпий Спиридонов Панов).

В съответствие със схващането на командването за вероятната опасност, която може да дойде от страна на Турция, се извършва съсредоточаването и развръщането на българската войска. Групирана в два основни отряда – Източен (обхващащ главните сили) и Западен, тя е съсредоточена на българо-турската граница. На границата със Сърбия не са изпратени войскови части. Южно от Балкана тя се прикрива само от една пехотна рота, а северно – от запасната дружина на 3-ти пехотен бдински полк.

В началото на октомври 1885 г. командването започва да усеща, че е вероятно опасност да дойде оттам, откъдето не се очаква – от Сърбия (сигнал за подобна опасност има още в първите дни след Съединението). Княз Батенберг дори се бои след 7 октомври, че обявяването на войната е въпрос на няколко часа. Командването преценява, че съобразно с нововъзникващата военностратегическа обстановка трябва да се предприеме прегрупиране на войските.

На командира на Западния отряд майор Аврам Гуджев е заповядано на 7 октомври, без да напуска дотогавашния фронт на юг за отбрана срещу Турция, да заеме и организира за отбрана и българо-сръбската граница южно от Балкана. В изпълнение на дадената заповед на този участък са съсредоточени 9 пехотни дружини, 2 ескадрона от 2-ри конен полк и няколко батареи. Започва и инженерното оборудване на участъка. В случай на начеване на военни действия от Сърбия командването предвижда да прехвърли в района на Сливница войски от състава на Източния отряд.

Войските на Западния отряд с командир майор Аврам Иванов Гуджев и началник на щаба капитан Стефан Паприков, заели за отбрана българо-сръбската граница южно от Балкана, са групирани в шест отряда: Комщицки, Смиловски, Долноневлянски, Трънски, Изворски и Сливнишки. От Западния корпус за отбрана на българо-сръбската граница южно от Балкана непосредствено преди започването на войната са отделени 22 дружини, 5 ескадрона и 5 батареи –17 437 души с 34 оръдия. Тези сили могат да разчитат и на общия резерв на Западния корпус, който се намира в София и се състои от 2 пехотни и 1 опълченска дружини, 2 запасни пехотни роти, 4 ескадрона без коне и 1 батарея – 3600 души с 8 оръдия.

Мерки се вземат и за засилване отбраната на българската граница северно от Балкана. На 7 октомври управляващият Военното министерство капитан Константин Никифоров Никифоров отдава заповед за съсредоточаване на войски в този район, които заедно с пристигналите по-късно сили образуват Северния отряд. За негов началник е назначен командирът на пионерката дружина капитан Атанас Маринов Узунов. Към началото на войната отрядът има 17 и 1/2 пехотни дружини, 1 и 1/2 ескадрона, 6 батареи с 37 оръдия – общо 15 000 бойци. Това са обаче предимно запасни, опълченски и доброволчески дружини със слаба военна подготовка.

Преди започването на военните действия на българо-сръбската граница са съсредоточени 32 437 души и 71 оръдия (от мобилизираните 108 000 души), следователно главните сили продължават да стоят на българо-турската граница.