На прага на ХХ век България заема 92 705 кв.км площ и има 3 733 109 души население, от което се набира армия от 224 000 души. По това време армията на младата българска държава се комплектува, организира и ръководи според изискванията на Закона за устройството на въоръжените сили от 1891 г. Залегналите в него изисквания дават възможност в десетилетието след приемането му българската армия да продължи започналото в края на ХІХ век модернизиране, а военновременият й състав значително да се увеличи. През тези години обаче все още обновяването на войската според наложилите се по това време критерии върви с твърде бавни темпове, направеното е крайно недостатъчно, а до завършването на започналото преустройство все още е твърде далеч. Решителното й реформиране става толкова по-необходимо и належащо, като се имат предвид увеличаващата се опасност от общоевропейска война, нерешеният за България национален въпрос, а и по-нататъшното изостряне на военнополитическата обстановка на Балканите.

Силен импулс в по-нататъшното си развитие и обновяване българската армия получава едва след приемането на новия Закон за устройство на въоръжените сили от 20 декември 1903 г. Именно въз основа на този нормативен акт на практика се осъществява основното й преустройство и превръщането й в масова армия, както и ускорената й подготовка за война, вървяща успоредно с извършващите се в нея важни преобразования. Реорганизирането на войската и нейното по-нататъшно усъвършенстване са не само по отношение на организационно-структурните промени, но и по линията на основното й превъоръжаване с ново съвременно оръжие и бойна техника и на подготовката на личния й състав и командните й кадри.

По силата на Закона от 1903 г. в армията са задължени да служат всички български поданици, независимо от вероизповеданието и етническата им принадлежност. Призивната възраст на новобранците е определена на 20 години, а продължителността на редовната военна служба е фиксирана на две години за пехотата и три за останалите родове войски.

Все въз основа на Закона въоръжените сили на страната са разделени на две категории – Действаща армия и Народно опълчение. Освен военнослужещите в Действащата армия влизат и запасните набори, отслужили редовната си военна служба и на възраст до 40 години, а след 1908 г. възрастовата граница е намалена на 30 години. Народното опълчение се състои от два призива – в първия са включени наборите от 40 до 44-годишна възраст, а във втория – от 44 до 46 години.

В резултат числеността на българската армия към септември 1912 г. достига 456 445 души. Заедно с намиращите се в запаса на Действащата армия 343 343 души и зачислените в състава на Народното опълчение 70 012 души, общата численост на войниците към началото на Балканската война е 459 810 души.

По това време в редовете на Действащата армия служат 2691 офицери, чийто брой заедно с тези от запаса достига 7102. В списъците на армията са включени и 48 102 подофицери, от които 40 704 на действителна военна служба и 7398 – в запаса. Общо в навечерието на Първата балканска война (септември 1912 г.) българската армия се състои от 515 014 офицери, подофицери и войници. В състава й са включени също различни доброволчески формирования, най-значимото от които е Македоно-одринското опълчение с личен състав от 14 670 души, който слез значителни попълнения във войната на България срещу Османската империя, а по-късно и срещу бившите й съюзници, през 1913 г. наброява вече 26 638 войници и подофицери и 947 офицери.

Числеността на мобилизираната армия непрестанно нараства, за да достигне според официално сведение на Щаба на Действащата армия към 17 май 1913 г. 17 843 офицери и 720 211 подофицери и войници, или общо 738 054 души. С този свой състав малко по-късно българската армия участва и във Втората балканска (Междусъюзническата) война.

Според изискванията на Закона за въоръжените сили от 1903 г. при необходимост личният състав на Действащата армия и първият призив на Народното опълчение могат да бъдат изпращани и извън границите на страната, докато вторият призив на опълчението не може в никакъв случай да напуска пределите на България.

В съответствие с клаузите на Закона въоръжените сили на България могат да бъдат поставяни в три основни положения – мирно, което е нормално, усилено – когато войсковите части се попълват със запасни, и военно – когато армията се мобилизира и е в готовност да се включи в бойни действия.

Съгласно чл. 11 от Търновската конституция монархът “е върховен началник на всички военни сили в Княжеството [ след 1908 г. – Царството ] както в мирно, така и във военно време”. Въз основа на този член от Конституцията няколко дни след обявяване мобилизацията на българската армия с Указ № 1 от 22 септември 1912 г. цар Фердинанд І възлага “на себе си главното командване на армията”. Със същия указ са назначени и помощник-главнокомандващ и началник на Щаба на Действащата армия.

В съответствие със Закона за устройството на въоръжените сили с Княжески указ № 148 от 27 декември 1906 г. са формирани три военноинспекционни области с щабове в София, Стара Загора (от 1908 г. – в Пловдив) и Русе, които включват 9 дивизионни области и 36 полкови окръжия. Според “Щатове за военно време на войсковите части, управленията и учрежденията в Царството” от 1910 г. и “Наставление за мобилизацията на армията” от с.г. във военно време трите области формират три отделни армии. Те включват 9 армейски корпуса с общо 18 пехотни дивизии, а дивизиите – 72 пехотни полка, всеки от които е с по четири пехотни дружини. Щабът на всяка една от трите армии се състои от Щаб на армията и Тилово управление. Щабът на армията е съставен от оперативно отделение, 4 управления – на началника на артилерията, на началника на инженерните войски, на началника на санитарната част, на началника на военносъдебната части, Военен съд. Тиловото управление включва щаб, интендантство на армията и управление на съобщенията и етапите.

На практика обаче корпусна организация в българската армия не се изгражда, а в навечерието на Балканската война организационната й структура не съвпада със замисъла, предвиден от щатовете през 1910 г. По време на Балканската война е създадена и четвърта армия, а през Междусъюзническата война – и пета армия.

В организационно-структурно отношение непосредственото ръководство на българската армия по време на двете войни се осъществява от Обща главна квартира, съставена от Щаб на армията и Главно тилово управление. От своя страна Щабът на армията включва Оперативно отделение с 5 секции – разузнавателна, цензурна, оперативна, адютантска и комендантска, 2 управления – на инспектора на артилерията и на инспектора на инженерните войски, Санитарна инспекция и Военносъдебна част. В Главното тилово управление влизат щаб, главно тилово интендантство, главно управление на етапите и военноадминистративна част.

По време на двете балкански войни българските въоръжени сили се състоят от пехота, кавалерия, артилерия, инженерни войски, санитарни войски и флот. Пехотата например в навечерието на Първата балканска война включва девет пехотни дивизии, дислоцирани както следва: 1-ва софийска – в София, 2-ра тракийска – в Пловдив, 3-а балканска – в Сливен, 4-та преславска – в Шумен, 5-а дунавска – в Русе, 6-а бдинска – във Враца, 7-а рилска – в Дупница, 8-а тунджанска – в Стара Загора, 9-а плевенска – в Плевен. Всяка пехотна дивизия се състои от по две, а по време на войните от по три бригади, бригадите – от по два пехотни полка, полковете – от по четири дружини, а дружините – от по четири роти. Всеки пехотен полк има и по една нестроева рота и един картечен взвод.

Общо през есента на 1912 г. българската войска има 36 пехотни полка, разположени на гарнизони в различни градове на страната. От началото на 1904 г. със заповед на военния министър незначителна част от техния личен състав започва да се прикомандирова в състава на Пограничната стража, където се превежда за охрана на държавната граница. До началото на Балканската война (1912–1913). Пограничната стража е от 16 роти (военновременният им състав е над 14 400 души), като назначените за охрана на българските държавна граница се сменят от 1 октомври всяка година по реда на номерацията на полковете от съответната дивизионна област.

Всеки от 36-те мирновременни пехотни полка по време на войните мобилизира по една допълваща дружина в състав от шест роти. От личния й състав се формира и по един нов пехотен полуполк за всяка трета бригада на пехотните дивизии от отделните армии. Всеки мирновременен полк формира и по един нов пехотен полк с парков взвод.

Всяка армия през войните включва различен брой пехотни дивизии в зависимост от оперативния план. По това време пехотната дивизия се състои от три бригади с по два пехотни полка (всеки съставен от четири пехотни дружини, една нестроева и една картечна рота), един скорострелен (с три отделения по три батареи) и един нескорострелен артилерийски полк (две отделения с по три батареи) и една пионерна дружина (с две инженерни и една техническа рота). В състава на дивизията са включени също осем полски болници, ветеринарен лазарет, продоволствен транспорт, огнестрелен парк и интендантска рота.

В навечерието на войните от 1912–1913 г. конницата (кавалерията) се състои от Кавалерийска инспекция, Кавалерийска школа, конезавод, две ремонтни конни депа и 11 конни полка, които не са включени в състава на дивизиите и са на подчинение на началника на съответната военноинспекционна област, но само “в инспекторско отношение”. Десет от конните полкове са включени в три кавалерийски бригади, а един – Лейбгвардейският, е пряко подчинен на Кавалерийската инспекция. Организационно четири от полковете са изградени от по четири ескадрона и един картечен взвод, а останалите са с по три ескадрона. По време на двете войни към всеки триескадронен полк е формиран по един ескадрон с три взвода, а при четириескадронните – по един ескадрон с четири взвода. От съществуващите бригади е формирана една кавалерийска дивизия, командвана от щаб, който се създава на мястото на Кавалерийската инспекция.

Артилерията се дели на планинска, полска и крепостна в зависимост от задачите, които й предстои да изпълнява, и от габаритите на бойната техника, с която е въоръжена.

Планинската артилерия се състои от три планински артилерийски полка, оформени последователно на три етапа през периода 1910–1912 г. Всеки от тях е от две отделения, които са с по две батареи. По време на войните са формирани още три планински артилерийски полка с по четири отделения, но те са извън състава на отделните армии и се включват в тях само при необходимост.

Полската артилерия е от девет полка, съставени от по три отделения с общо шест батареи. По един от деветте полка планинска артилерия е включен в състава на всяка една от деветте пехотни дивизии. След започването на Балканската война през есента на 1912 г. всяка пехотна дивизия включва по един скорострелен и по един нескорострелен артилерийски полк.

Крепостната артилерия в мирно време се състои от три батальона и една брегова батарея. По време на войните трите крепостни батальона се развръщат и се включват организационно в Обсаден парк, командван от щаб на началника на крепостната артилерия. Към трите военноинспекционни области е създадено и по едно гаубично отделение, а по време на двете балкански войни в състава на артилерията влизат също арсенал с артилерийска работилница и три огнестрелни склада с лабораторни роти.

Структурата на инженерните войски от българската армия, валидна и по време на двете войни, се оформя през периода 1907–1909 г. Най-напред е извършена реорганизация на съществуващите до този момент железопътни дружини. С Княжески указ № 193 от 31 декември 1907 г. се предписва от тях да се създаде един железопътен полк.

Реформите в инженерните войски обаче фактически се осъществяват през следващата година. Те са предшествани от оживена дискусия между известни военни специалисти (разгоряла се на страниците на военния официоз “Военни известия”) и предизвикана от публикувана в гражданския печат правителствена декларация, засягаща пряко разширената организация на войската, включително на инженерните войски, и апелираща за икономии във военния бюджет. Така се стига до Указ № 107, подписан от държавния глава цар Фердинанд І точно година по-късно – на 31 декември 1908 г.

Въз основа на документа от съществуващите до този момент пионерни роти се формират три пионерни дружини, всяка от които е с по шест роти. Създадена е и телеграфна дружина в състав от три роти, а мостовата дружина заедно с някои нови попълнения (взводове от техническата полурота) е трансформирана в понтонна дружина с пет роти.

Според този указ е променена и организацията на железопътния полк – съставът му е редуциран до железопътна дружина с четири експлоатационно-строителни роти, въздухоплавателно и автомобилно отделение, инженерна работилница и склад.

Съставените шест нови дружини – три пионерни, една понтонна, една телеграфна и една железопътна, съгласно указ на цар Фердинанд І от 5 януари 1909 г. са подчинени в строево и техническо отношение на инспектора на инженерните войски. Освен предписаните отделения най-напред през септември 1909 г., а след това и през март 1911 г. са създадени съответно едно велосипедно и едно прожекторно отделение, които са зачислени към железопътната дружина. През април 1912 г. в състава на телеграфната дружина е включено и едно радиотелеграфно отделение.

По време на двете войни (1912–1913) са създадени и функционират нови инженерни формирования. Съществуващите до началото на Първата балканска война три мирновременни понтонни дружини се реорганизират в девет (всяка от които съставена от по две роти), които преминават в подчинение на командирите на съществуващите до този момент девет пехотни дивизии. Сформирани са и девет инженерни парка, девет нестроеви взвода, три допълващи и три велосипедни (колоездачни) роти, три гълъбни станции и обози за съществуващите технически роти.

Телеграфната дружина развръща девет телеграфни полуроти за дивизионните пионерни дружини, пет телеграфни парка, допълваща телеграфна полурота и радиотелеграфно отделение, а понтонната дружина участва във войните в състав две понтонни роти, девет мостови полуроти, допълваща рота, нестроеви взвод и санитарен персонал с общ числен състав 641 души.

Железопътната дружина също се развръща. Създадена е допълваща полурота, а през януари 1913 г. – и въздухоплавателен парк в състав три аеропланни и едно балонно отделение, аеропланна фронтова работилница и служба за аеротехническо снабдяване.

Съгласно Положението за устройството и управлението на флота в мирно време от 1907 г. българският военен флот се дели на Морска част и Дунавска флотилия. Според щатовете, в сила по време на войните, в състава на Морската част са включени Подвижна отбрана (в чийто състав влизат управление, един крайцер, шест миноносеца, брегова команда, плаващи минни батареи и минно хранилище), Неподвижна отбрана (управление, минна част, брегова батарея, портово капитанство, портова рота и др.), Арсенал и съоръжения във Варна и Русе. Дунавската флотилия (от 1912 г. – Дунавската част) включва управление, една яхта, минна отбрана и портово капитанство. Управлението на Морската част се намира във Варна, а на Дунавската част – в Русе. Морската част и Дунавската част се командват от щаб на флота, разположен във Варна.

Заедно със своя медицински персонал във войните участват и различните санитарни учреждения (болници и лазарети), които са включени в състава на съответните дивизии.

Съгласно Закона за устройството на въоръжените сили военновременната им организация е създадена в съответствие с мирновременната. Това е съобразено в “Щатовете за военно време на войсковите части, управленията и учрежденията в Царството” и в “Наставлението за мобилизация на армията” (и двете от 1910 г.), въз основа на които се набира съставът на българската армия, участвала в двете балкански войни. Създаването на отделните армии е съобразено и с наличието на подходящи комуникации за придвижването на войсковите части към вероятните противници, със съществуващата продоволствена база, както и с възможността за попълване на мирновременните формирования с личен състав.

Въпреки замисъла на командването за осъществяване на максимален ефект в бойните действия чрез осигуряване на подходяща организация на войските по време на войните налице са и някои слабости. Съществуващата четворна организация е причина за недостатъчна маневрена способност на пехотата и за затрудненото й управление. От друга страна, поради недостига на около 4500 офицери, необходими за попълване на щатовете, техните места са заети от свръхсрочнослужещи и дори от запасни подофицери, което се отразява изключително неблагоприятно върху боеспособността на войските.

Слабости съществуват не само в пехотата, но и в останалите родове войски. В кавалерията например няма никакви свързочни средства и артилерия. Въпреки опитите за преодоляването на тези пропуски по време на войните те са решени само частично.

Непрестанно променящата се бойна обстановка в хода на двете войни довежда до някои организационни промени в българската армия, за които вече стана дума в изложението. Например през декември 1912 г. с оглед на преграждането на полуостров Галиполи и охраняването на тила и южния фланг на Първа и Трета армия, е формирана Четвърта армия, която успешно изпълнява своето предназначение. През май 1913 г. е сформирана и Пета армия, съсредоточена малко по-късно в района на селата Соволяно–Враца–Коняво (Кюстендилско) с последваща задача да настъпи по направлението Кюстендил–Крива паланка–Страцин.

В хода на двете войни са създадени и редица други по-малки войскови формирования. В Балканската война в района на Родопите с успех изпълняват възложените им задачи Родопският, Хасковският и Кърджалийският отряд, по време на Междусъюзническата война действат Западнородопският и Самоковският отряд и т.н.

Успоредно с организационно-структурното преустройство на армията се осъществяват чувствителни промени и в нейното въоръжение. Започнал още в края на ХІХ в., процесът на модернизиране, обхванал тази основна сфера от живота на армията, продължава с неотслабващи темпове и след приемането на Закона от 1903 г. Целта на всичко това не е само частичното обновяване на остарелите оръжейни образци по пътя на конструктивните и технологичните промени, но преди всичко осъществяването му чрез въвеждането на най-новите и съвременни системи пехотно и артилерийско въоръжение и бойна техника.

Липсата на собствена военна индустрия не е пречка пред страната за успешното решаване на този въпрос. Нещо повече, в желанието си за по-скорошно решаване на проблема Министерството на войната с одобрението на правителството своевременно организира внос от най-известните и авангардни за времето си френски, германски, австро-унгарски, руски, белгийски и италиански оръжейни фирми.

Още през 90-те години на ХІХ в. превъоръжаването на нашата пехота с най-добрата по своите показатели австро-унгарска пушка система “Манлихер”, обр. 1888 и 1895 г. е завършено. Увеличаването на числения състав на армията въз основа на Закона от 1903 г. обаче става причина за организирането на допълнителен внос на оръжие. Освен магазинните пушки “Манлихер” се внасят и карабини от същата система за превъоръжаване личния състав на кавалерията, артилерията и техническите родове войски; внася се и се произвежда в страната и нововъведеният през 1903 г. бездимен барут. По такъв начин в навечерието на Първата балканска война армията разполага с 269 709 пушки и 9256 карабини от споменатата система. Наличното количество от модерното оръжие обаче не е достатъчно за пълното й насищане с него, а недостигът от около 50 000 пушки се компенсира частично от все още намиращите се на въоръжение във флота и пионерните дружини пушки “Бердана № 2”. Нещо повече, по същото време около 13 000 войници от Действащата армия са въоръжени дори с морално остарелите пушки “Крънка”. Наистина, това са сравнително по-второстепенни армейски подразделения (допълващите, тиловите и етапните части), но така или иначе наличието на пушки от остарялата оръжейна система е неоспорим факт.

След като през 1903 г. на въоръжение в българската армия е приет полуавтоматичният пистолет “Парабелум”, за кратко време с него е превъоръжен целият офицерски корпус. 1908 г. поставя началото на въоръжаването на нашата армия и с тежки картечници “Максим”. Във връзка с предстоящия им внос още през декември 1906 г. се формират 39 картечни команди (взвода) – по един към тридесет и шестте пехотни полка и към трите конни бригади, всеки от които през следващите години е въоръжен с по четири до шест картечници.

Насищането на пехотата и кавалерията с новото оръжие продължава и през следващите години. Само през 1911 г. например за нуждите на двата рода войски са доставени още 88 тежки картечници и 72 щита за тях, а към началото на Първата балканска война те вече разполагат с 322 броя от скорострелното оръжие. Всичко това неминуемо довежда до нови организационно-структурни промени в пехотните части. По такъв начин насищането на армията с тежки картечници става причина през 1912 г. картечните взводове към пехотните полкове да се развърнат в картечни роти.

В началото на ХХ в. бойната техника, с която е въоръжена българската артилерия, е твърде изостанала в сравнение с новите артилерийски системи, въведени на въоръжение в армиите на развитите европейски страни. Тъй като превъоръжаването на артилерията ни с модерна артилерийска техника е на дневен ред, между висшите артилерийски офицери се разгаря оживена дискусия кои точно оръдия са най-подходящи за въвеждане в артилерийските части. Спорът е между привържениците на двете основни скорострелни артилерийски системи, които по това време все повече се налагат в чуждите армии – германската и френската. В крайна сметка привържениците на френските скорострелни оръдия съумяват да надделеят над своите опоненти – застъпниците на германските оръдия за ускорена стрелба.

Спори се и по въпроса за броя на оръдията, необходими за превъоръжаването на артилерията не само за мирно, но и за военно време. Въпреки споровете и изразените различни мнения се стига до единодушие. Превъоръжаването на тежката полска артилерия започва още през 1904 г., т.е. почти веднага след приемането на Закона за въоръжените сили. То започва с внос на 7,5-см скорострелни полски оръдия “Шнайдер”, чиято скорострелност надхвърля тази на обикновените оръдия от 18 до 40 пъти. Успоредно с тях се внасят и 30 бр. 15-см гаубици с ускорена стрелба от същата система за нуждите на крепостните батальони. Освен че са скорострелни, внесените полски оръдия и гаубици са относително леки, притежават значителна начална скорост и пробивна сила. Превъоръжаването с новите оръдия продължава и през следващите две години, едновременно с внасянето на бездимен барут за тях. До края на 1906 г. всички батареи от планинската и полската артилерия са изцяло превъоръжени с новите френски оръдия.

Въпреки че през периода 1897–1904 г. основният доставчик на артилерийско въоръжение е германската оръжейна фирма “Круп”, в по-голямата си част общото количество на доставените през периода 1897–1912 г. оръдия са производство на френската оръжейна фирма “Шнайдер Кане”. В навечерието на балканските войни на въоръжение в артилерийските полкове са 306 бр. 8,7-см нескорострелни и 78 бр. 7,5-см нескорострелни полски оръдия, както и 54 бр. 7,5-см нескорострелни планински оръдия и 30 бр. 12-см нескорострелни полски гаубици. Отделно от тях на въоръжение са 324 бр. 7,5-см скорострелни полски, 92 бр. 7,5-см скорострелни планински оръдия и 36 бр. 12-см скорострелни полски гаубици. По този начин общо към началото на Балканската война българската армия разполага с 920 полски и планински оръдия, от които 468 са нескорострелни, а 452 – скорострелни.

Независимо от обстоятелството, че след 1903 г. армията усилено се превъоръжава със скорострелни оръдия, до 1912 г. този процес така и не е осъществен докрай. Причините се крият не само в неоправданите икономии, осъществявани от отделните правителства, управлявали страната през този период, но и вследствие на все още битуващата недостатъчна яснота сред военните кръгове относно по-широкото използване на артилерията. Нещо повече, дори когато през 1910–1911 г. от Щаба на армията и Артилерийската инспекция се планира вносът на около 200 оръдия с оглед насищането на обсадния артилерийски парк с артилерийско въоръжение, проектът не се реализира (отново поради икономически причини – липсата на кредити). Тъкмо поради недостига на достатъчно оръдия за обсадния парк на крепостните ни батальони по-късно, вече в хода на подготовката на превземането на Одринската крепост, висшето ни командване изпитва за кратко известно колебание в достатъчната мощ на обсадната ни артилерия, което обаче бързо е преодоляно.

Едновременно с превъоръжаването през разглеждания период се осъществява и снабдяване на българската войска с ново оръжие и бойна техника, тъй като в хода на нейното организационно преустройство отделните й родове войски все повече се развръщат. Примерно в инженерните войски през тези години успоредно със създаването на инженерната работилница се осъществява оборудването и попълването с нова материална част както на формираната организационно в техния състав и възникваща по това време военна авиация, тъй и по отношение на попълването с материална част на новосъздаденото автомобилно отделение. След доставянето през 1906–1911 г. на три балона за нуждите на новосформираното през 1906 г. въздухоплавателно отделение например през 1912 г. се преминава и към реализирането на доставка на самолети за току-що създадените аеропланни отделения. Още през април с.г. правителството отпуска 160 000 лв., с която се планира купуването на първите пет самолета за нашата авиация. Предвижда се те да са два двуплощника (“Воазен” и “Сомер”) и един едноплощник (“Блерио-ХХІ”) от Франция, един двуплощник от Англия (”Бристол”) и един от Германия (“Райт”). Преди още Балканската война да е започнала обаче броят на доставените самолети надхвърля договореното количество и достига седем.

Доставките продължават да се осъществяват и през следващите месеци, вече след започването на военните действия, в резултат на което към края на 1912 г. броят на самолетите в българската армия достига внушителната за времето си цифра 29. По такъв начин към 1 януари 1913 г. авиацията е оборудвана с по един френски самолет “Блерио-ХІ”, “Блерио-ХХІ”, “Воазен” и “Сомер”, както и с два “Блерио-ХІ-2”. Освен тях в състава на българската авиация са зачислени и четири германски самолета “Албатрос”, един английски “Бристол”, както и 18 руски, от които един “Блерио-ХІ-бис”, два “Блерио-ХІ-2-бис”, два “Нюпорт”, пет “Фарман VІІ” и осем “Блерио”. От Франция са купени и доставени също пет разглобяеми хангара, а от Русия – и няколко платнени навеса, необходими за предпазването на самолетите от лошите метеорологични условия, както и за осигуряването на условия за тяхната поддръжка.

Независимо от сравнително големия за българската армия брой на купените самолети обаче действително участвалите в двете балкански войни са значително по-малко. Важна причина за това са както липсата на необходимото количество обучен обслужващ авиационен персонал, който да се грижи за тяхната поддръжка и ремонт, така и техническото несъвършенство на машините, а не на последно място и недостигът на хангари, които да ги предпазват от неблагоприятни метеорологични условия.

През 1910 г. за нуждите на автомобилното отделение, формирано в състава на инженерните войски, също се договарят доставки от френската фирма “Шнайдер”. До началото на Балканската война от нея са купени 10 товарни и 2 командирски коли, един влекач с две ремаркета, както и няколко учебни коли. След започването на войната българската армия разполага с 10 леки и 8 товарни автомобила, тъй като са мобилизирани и личните автомобили на някои частни лица. Организирана е също първата в армията ни автомобилна работилница, в която се осъществяват ремонт и техническо обслужване на наличните автомобили.

Убедило се в качествата и преимуществата на автомобилния транспорт, особено в сравнение с животинската тяга, по решение на българското военно командване в хода на войната са купени и доставени още 20 автомобила – 10 “Фиат” (с товароподемност 1,5 т), 4 товарни “Бенц” и 6 линейки “Даймлер”. През двете балкански войни те се използват не само за превозването на материални средства за частите и подразделенията, но и за евакуирането на болни и ранени войници. Сравнително по-интензивно автомобилите намират приложение по време на бойните действия в Източна Тракия в началото на войната. По такъв начин благодарение на далновидността на нашето командване и предприетите от него мерки е поставено началото на снабдяването и оборудването на българската армия и с модерна за времето си автомобилна техника.

Приблизително по същото време – през 1911 г., прожекторното отделение е снабдено с два прожектора, а в началото на 1912 г. за нуждите на радиотелеграфното отделение от френската фирма “Радиоелектрик” са купени 2 возими и 2 товарни радиостанции. Вече след началото на военните действия през есента на 1912 г. пристигат още 6 радиостанции, този път от фирмите “Пилзен” и “Телефункен”, с което броят им достига общо десет.

Нова съвременна материална част и въоръжение се доставят и във флота. На 23 февруари 1904 г. например е сключен договор между българското правителство и френската фирма “Шнайдер и сие”, според който през 1905 г. за неговите нужди са доставени три първокласни миноносеца по 97,5 т с по три 45-см торпедни апарата, три плаващи торпедни батареи, както и две 10-см. оръдия с общо 1000 снаряда и един дестилационен апарат. Все по същото време своя оферта за доставяне на торпедоносци прави и германската фирма “Георг Гротшук”, но поради финансови ограничения, наложени на страната от чужди кредитори, договор не се сключва.

Нов договор за още три миноносеца (които обаче се предвижда не да бъдат доставени, а построени у нас) се сключва с френската фирма “Шнайдер и сие” и в началото на 1906 г. През следващата 1907 г. започва тяхното сглобяване във Варненското пристанище, като едновременно пристигат и купените яхта “Камчия” и ветроходната учебна яхта “Стрела”. Все от Франция, но този път от парижката фирма “Соте Арле”, през периода 1906–1908 г. за нуждите на българския военноморски флот са доставени и 260 морски мини, а от септември 1908 до август 1909 г. представителите на “Шнайдер и сие” доставят и миноносците “Шумни”, “Летящи”, “Строги”, “Дръзки”, “Храбри” и “Смели”. По този начин военноморският ни флот е снабден със съвременно и разнообразно въоръжение и бойна техника.

През 1910 г. край Варна се монтират и две 24-см Д-45 брегови оръдия от системата “Шнайдер”, благодарение но които се усилва черноморската ни отбрана и се полагат основите на бреговата ни артилерия.

Все през разглеждания период (по-конкретно декември 1908–март 1911 г.) се правят сериозни опити за ликвидиране или поне за редуциране или трансформиране на военноморския ни флот в търговско-военен, но това не се осъществява. Все пак в резултат на ширещата се в тази насока кампания укрепването, а и превъоръжаването на военноморските ни сили е преустановено, а изграждането им – обречено на принудителен застой. По такъв начин в навечерието на Балканската война 1912–1913 г. съществуването и по-нататъшното развръщане на българския военноморски флот е подложено на значителни трудности, чието преодоляване започва едва след лятото на 1911 г.

Независимо от икономическата изостаналост на страната и съществуващия хроничен недостиг от парични средства през периода 1903–1912 г. е осъществен значителен напредък по отношение превъоръжаването на българската армия с модерно въоръжение и бойна техника. Благодарение на извършеното през тези години българското военно командване съумява да създаде необходимата за нашата армия база, което й позволява да реши през Балканската война (1912–1913) успешно поставените й задачи.

Налице са и отделни слабости. Съществува например известен недостиг на ново модерно пехотно и особено на артилерийско въоръжение, като този дефицит е ликвидиран благодарение на морално остарялото и излязло вече от употреба в българската войска оръжие, което макар и достатъчно като количество, е с твърде ниски тактико-технически характеристики. Слабости съществуват и в инженерните войски, които все още не са наситени в достатъчна степен със съвременна техника. Недостатъчно е и купеното медико-санитарно имущество. Всичко това обаче не е в състояние да попречи на армията да се справи със своя противник по време на започналата война през есента на 1912 г.

Едновременно с превъоръжаването на нашата армия през периода 1903–1912 г. се осъществяват значителни промени и в структурата на военнобразователната система, както и в съдържанието на военноучебния процес. Чрез привеждането им в съответствие с най-новите постижения във военната теория и практика се цели своевременното им практическо прилагане и в бойната подготовка на войските. Успоредно с това от съдържанието на военноучебния процес постепенно се отстраняват остарелите и загубили своето значение и актуалност различни схващания и изводи.

В хода на извършващото се преустройство в съдържанието на военното образование изключително важна роля играят различните нормативни документи, в които е осмислен опитът от войните (особено от Руско-японската война от 1904–1905 г.) и тенденциите във военното дело. След 1904 г. са въведени редица устави, положения, наставления, инструкции и др., чрез които се регламентират най-новите изисквания към подготовката на войниците както във връзка с воденето на боя, така и по отношение на новопостъпващите оръжие и бойна техника. Такива са например различните “положения” за подготовка на младите войници от отделните родове войски от 1904–1905 г., по които се води тяхното обучение до Балканската война.

Основни регламентиращи документи, по които се обучава личният състав на армията през периода 1903–1912 г. са “Устав за строевата служба в кавалерията” от 1904 г.,“Устав за строевата служба в пехотата”, въведен през 1905 г. под влияние на Руско-японската война (1904–1905) и представляващ почти буквално копие на френския устав за пехотата от 1904 г., “Наставление за стрелбата” от 1910 г., “Инструкция за употреблението на полската артилерия в боя” от 1905 г., “Инструкция за употребление на крепостната артилерия” от 1906 г., “Устав за обучението и действието с картечниците” от 1908 г., “Наставление за действията на войските при атака и отбрана на крепостите” от 1911 г. и др.

Изменения настъпват и в подготовката на унтерофицерския състав. Те се дължат не само на необходимостта от увеличаване на унтерофицерите (на част от които се предвижда възлагане изпълнението на офицерски длъжности), но и на промените в съдържанието на военното образование. Поради тези причини още през 1904 г. в София, Стара Загора и Плевен са създадени три учебни унтерофицерски дружини, чието предназначение е обучението и подготовката на всички старши унтерофицери от армията. През 1906 г. в отделните пехотни полкове се формира и по една временна учебна унтерофицерска команда, в които преминават задължителен тримесечен курс на преподготовка всички унтерофицери, служещи към момента в българската армия. При това характерно за съдържанието на материала, който се изучава от унтерофицерите, е, че вече е съобразен не толкова с изучаваното от войниците, колкото с учебните програми на офицерския състав.

Промени се забелязват и в обучението на офицерите. Въпреки че и през следващите години тяхната подготовка продължава да се осъществява предимно във Военното училище, където се подготвят за взводни и ротни командири, в учебния му план са направени съществени изменения. През 1907 г. например се закрива функциониращата в него военна гимназия, като по този начин задължението за общообразователна подготовка на бъдещите офицери отпада от списъка на основните му задачи. За сметка на това обучението на юнкерите все повече се насища с най-новите постижения на военната теория, а през 1909 г. дори се преминава към диференциране на подготовката им по родове войски. Нещо повече, в желанието си да попълни съществуващия в армията недостиг от пехотни офицери военното командване открива през 1906 г.в Княжево временен клон на Военното училище към Школата за подготовка на запасни подпоручици.

През пролетта на 1912 г. в София се полагат основите на Военна академия, на която се възлагат функциите на висше военно училище. Като основни нейни задачи, фиксирани в Закона за нейното създаване, са набелязани “придобиването на висше образование от офицерите от българската войска”, както и подготвянето на офицерски кадри за нуждите на Генералния щаб. Въпреки че е уточнен учебният план за предстоящите занятия и дори е проведен приемен изпит за бъдещите слушатели, поради започването на Балканската война през есента на 1912 г. до започване на учебни занятия в Академията така и не се стига.

Все през разглеждания период се обръща сериозно внимание и на специалната подготовка на офицерите от отделните родове войски. Това е особено наложително с оглед на постоянно настъпващите промени във военната теория и въоръжението на армията, с които те трябва своевременно да се запознават, както и поради спецификата на обучението, което са получили във Военното училище, унифицирано до голяма степен като за пехотни офицери. Специализацията се осъществява в някои от съществуващите в столицата школи, съответстващи на родовете войски (с различен срок на обучение в зависимост от тяхното предназначение), а също и в специално организирани за целта курсове.

Освен в кавалерийската школа (където има курсове за кандидати за есксадронни командири и за новопостъпили в кавалерията офицери) обучение се осъществява и в откритата през 1906 г. артилерийска школа. Там офицерите получават необходимите знания за новите артилерийски скорострелни оръдия и се запознават с най-новите схващания за използването на артилерията. През 1907 г. е организиран и курс по висша математика за всички новопроизведени офицери, изпратени на служба в артилерията, а също и интендантски и щабофицерски курсове. Значително внимание се обръща и на подготовката на офицерите от частите на българската армия. За целта през 1904 и 1909 г. са издадени специални инструкции, с които се посочват основните видове упражнения, предвидени за провеждане от тях за разширяване обхвата на теоретичните и практическите им познания, както и за повишаване на общата им култура.

Благодарение на извършеното във военнообразователната система военното обучение е приведено в съответствие с най-новите изисквания на военната теория, а личният състав на нашата армия съумява да се адаптира своевременно към най-новите постижения във военното дело. Както бе посочено обаче, процесът на реформиране и модернизиране, обхванал армията, засяга с пълна сила и нейната структура и въоръжение. Извършеното в това отношение в резултат на привеждането в практиката на постулатите на Закона за устройството на въоръжените сили от 1903 г. довежда през следващите години до превръщането й в модерна и масова армия. От своя страна и създаването на подходяща като цяло организация на българската армия (при това модерно въоръжена и обучена), в съчетание с нейната численост, също помага за превръщането й в боеспособна сила. Всичко това й дава възможност да воюва с успех за постигане на поставените й за решаване задачи по време на двете балкански войни.