Вазовъ (Иванъ Минчевъ), български народенъ поетъ, най-пълниятъ и най-целниятъ изразитель на близкото и далечно минало на българския народъ (1850—1921). Роденъ е въ Сопотъ, училъ се е въ родния си градецъ, следъ това въ Калоферъ и Пловдивъ, като е допълнялъ постоянно образованието си чрезъ руската и френската литература. Тъкменъ отъ баща си за търговецъ и съ такава цель пратенъ въ Ромъния, но тамъ се сближилъ съ Каравелова и Ботйова и се отдалъ на литературата, на която е посветилъ цѣлия си животъ. Известно време емигрантъ въ Русия (1886—1889), известно време министъръ на народната просвѣта — той е работи лъ като писатель непрекѫснато до края на живота си. Работилъ е въ всички видове на поетическото творчество: напечаталъ е около 20 сбирки лирически и лирико-епически произведения, много очерти, разкази и повести, три романа и 11 пиеси; по сѫщина на творческата си природа, обаче, Вазовъ е лирически поетъ. Неговото творчество представя поетическо отражение на голѣмитѣ радости и тѫги на българското племе най-вече отъ епохата преди Освобождението и първитѣ години следъ него. Допринесълъ твърде много да се обогати изразите лностьта на българския езикъ въ лексикално, синтактично и музикално отношение. Упражнилъ грамадно влияние върху писателитѣ следъ него. Нѣкои отъ по-важнитѣ му трудове—стихотворни сбирки: Избавление (1878), Поля и гори (1884), Звукове (1893), Поеми (1893), Скитнищки пгьсни (1899), Подъ нашето небе (1900); романии: Подъ игото (1894), Нова земя (1896.), Казаларската царица (1903); разкази и повести: Немили недраги (1883), Драски и шарки (1895), Вадено и чуто (1901), Пъстъръ свгьтъ (1902), Утро въ Банкя (1905); драми: Руска (1883), Хъшове (1894), Къмъ пропастъ (1910), Бо-риславъ (1910); пжтни бележки и впечатления: Великата Рилска пустиня (1892), Въ недрата на Родопитгь (1892).